Разбрах най-важното – че човек е станал човек не защото е

„ Разбрах най-важното – че човек е станал човек не тъй като е божие творение и не тъй като на всяка ръка има подобен изумителен палец. А тъй като е бил ФИЗИЧЕСКИ по-силен, по-издръжлив от животните, а по-късно – защото е подчинил духовното си начало в работа на физическото. “

(В. Т. Шаламов, снимка из следственного каузи, 1937 г.)

Дъжд 

Вече трети ден копаехме на новия полигон. Всеки си имаше собствен ров и за три дни бяхме напреднали с половин метър, не повече. Още никой не беше стигнал до постоянно замръзналата почва, въпреки лостовете и кирките ни да ги оправяха тутакси – рядък случай: ковачите нямаше по какъв начин да протакат, тъй като работеше единствено нашата бригада. За всичко беше отговорен дъждът. Валеше, безспирно трето денонощие. Когато почвата е камениста, не може да се познае от кой момент вали – от час или от месец. Студен, дребен дъжд. Съседните бригади от дълго време ги бяха освободили от работа и ги бяха отвели, само че това бяха бригади от престъпни – нямахме сили даже да им завиждаме.

Десетникът, с голямо подгизнало брезентово платнище с качулка, остра като пирамида, рядко се вясваше. Началството разпореждаше огромни очаквания на дъжда, на студените водни камшици, които ни шибаха по гърбовете. Отдавна бяхме мокри – не мога да кажа до долните облекла, тъй като нямахме такива. Според примитивните сметки на началниците дъждът и студът трябваше да ни накарат да работим. Но омразата към труда беше още по-силна и всяка вечер десетникът с проклятия спускаше в изкопите дървената мярка с внезапните. Конвоят ни пазеше под прикритието на една „ гъба “ – това прословуто лагерно оборудване.

Не можехме да излизаме от изкопите – щяха да ни гръмнат. Горе имаше право да се движи единствено бригадирът ни. Беше ни неразрешено да си подвикваме – също щяха да ни гръмнат. И ние мълчехме, застанали до кръста в земята, в каменните ями, проточили се по брега на пресъхналия поток.

Връхните ни облекла не смогваха да изсъхнат през нощта, а рубашките и панталоните успявахме да изсушим ненапълно със личните си тела.

Гладен и злобен, знаех, че нищо на този свят не ще ме накара да се самоубия. Точно в този момент бях почнал да разбирам същността на великия инстинкт за живот – качество, което човек има в най-висша степен. Видях по какъв начин изнемогваха и умираха конете ни – не мога да го кажа по различен метод, да употребявам други сказуеми. Конете по нищо не се отличаваха от хората. Те умираха от Севера, от непостижимата работа, от неприятната храна, от побоите – и въпреки всичко това да беше хиляди пъти по-малко, в сравнение с при хората, те умираха преди пандизчиите. Разбрах най-важното – че човек е станал човек не тъй като е божие творение и не тъй като на всяка ръка има подобен изумителен палец. А тъй като е бил ФИЗИЧЕСКИ по-силен, по-издръжлив от животните, а по-късно – защото е подчинил духовното си начало в работа на физическото.

Ето, за всичко това си мислех за стотен път в своя ров. Знаех, че няма да се самоубия, тъй като бях ревизирал тази своя витална мощ. В един също подобен ров, единствено че бездънен, неотдавна бях подкопал голям камък. Дни наред освобождавах страшната му тежест. От тази злокобна тежест мислех да основа нещо прелестно – както е споделил един съветски стихотворец. Смятах да си спася живота, като си счупя крайници. Наистина, това бе прелестно желание, едно изцяло естетическо събитие. Камъкът трябваше да рухне и да премаже крайници ми. И аз вечно щях да остана неработоспособен! Тази буйна фантазия трябваше да бъде пресметната и аз приготвих мястото, където да си сложа крайници, представях си по какъв начин леко ще натисна с кирката и… камъкът ще рухне. Денят, часът и минутата бяха избрани и бяха настъпили. Подложих десния си крайник под надвисналия камък, похвалих се за спокойствието си, подвигнах ръка и натиснах кирката, пъхната като лост. И камъкът се плъзна по стената към избраното, изчислено място. Ала и аз не знам по какъв начин стана по този начин – дръпнах си крайници. В тесния ров камъкът единствено го охлузи. Две синини, три драскотини – това беше целият резултат от по този начин добре осъществената подготовка.

И аз разбрах, че не ставам нито за членовредител, нито за самоубиец. Оставаше ми единствено да очаквам след дребната неудача да последва дребна удача. Най-близката „ удача “ беше краят на работния ден, трите глътки гореща супа – дори да е студена, щях да я стопля в ламаринената печка, имах котле – една трилитрова консервена кутия. Щях да помоля за цигара дневалния Степан, поточно – да ми остави да допуша неговата.

Така, смесвайки „ звездните “ въпроси с дреболиите, чаках, влажен до кости, но спокоен. Дали тези мои размисли представляваха някаква подготовка за мозъка? В никакъв случай. Всичко това бе естествено, това бе животът. Разбирах, че тялото ми, а значи и клетките на мозъка ми, се хранеха незадоволително – моят мозък от дълго време водеше полугладно битие – и че това неизбежно ще ме докара до полуда, до ранна склероза или до нещо друго… И ми беше радостно да си мисля, че няма да доживея, няма да съумея да доживея до склероза. Дъждът не спираше.

Спомних си дамата, която през вчерашния ден мина по пътечката край нас, без да обръща внимание на предизвестията на конвоя. Ние я поздравихме, стори ни се хубавица – първата жена, която виждахме за тези три години. Тя ни махна с ръка, уточни небето, някъде към ъгъла на небосвода, и извика: „ Още малко, момчета, още малко “. Отговори й щастлив плач. Повече в никакъв случай не я видях, само че си я спомнях цялостен живот – как можа по този начин добре да ни разбере и да ни утеши. Тя сочеше небето, но нямаше поради задгробния свят. Не, тя единствено показваше, че невидимото слънце слиза на запад, че наближава краят на трудовия ден. По собствен метод ни бе повторила думите на Гьоте за планинските върхове. За мъдростта на тази елементарна жена, несъмнено някогашна или сегашна продажница – понеже по това време с изключение на проститутки по тези краища нямаше други дами, – та за нейната мъдрост, за нейното огромно сърце си мислех и шумоленето на дъжда беше прекрасен звуков декор за тези мисли. Сивият скалист бряг, сивите планини, сивият дъжд, сивото небе, хората със сиви, парцаливи облекла – всичко бе доста меко, в благозвучие. Всичко беше в единна цветова естетика – дяволска естетика.

И в този момент от изкопа до мен се чу слаб зов. Съсед ми беше някакъв Розовски, възрастен агроном, чиито огромни професионални познания, както и знанията на лекарите, инженерите и икономистите, не можеха да бъдат приложени тук. Той ме викаше по име и аз се обадих, без да обръщам внимание на заплашителния жест на конвоя – отдалеч, отдолу под „ гъбата “.

– Слушайте – викаше той, – слушайте! Мислих дълго! И разбрах, че животът няма смисъл… Няма…

Изскочих от изкопа и го стигнах преди да се нахвърли нахвърли върху конвоя. Двамата бойци към този момент се приближаваха.

– Болен е – казах.

В този миг се чу заглушената от дъжда далечна сирена и започнахме да се строяваме.

Още известно време работих с Розовски, до момента в който той един ден не се хвърли под една натоварена вагонетка, която се спускаше по нанадолнището. Пъхна крайници си под колелата, но вагонетката го прескочи, даже не му остави синина. Въпреки това против него бе заведено „ дело “ за опит за самоубийство, осъдиха го и се разделихме, тъй като има едно предписание, съгласно което след съда наказаният в никакъв случай не се връща на същото място, откъдето е пристигнал. Страхуват се да не тръгне в гнева си да отмъщава на следователя, на очевидците. Правилото беше умно. Но можеше и да не се ползва във връзка с Розовски.

От: „ Колимски разкази “, Варлам Шаламов, изд. „ Факел “, София, 1994 година
* В. Т. Шаламов, снимка из следственного каузи, 1937 г.; bg.wikipedia.org